Assassin’s Creed
Още от първото й показване на E3 ‘06, Assassin’s Creed се превърна в своеобразен символ на "некст-джена" и едно от най-ентусиазирано следените от пресата заглавия. Ubisoft обещаваха поглъщаща реинкарнация на Йерусалим по времето на кръстоносните походи, интригуваща история, уникален стелт геймплей, подтикващ не към дебнене из сенките, а към сливане с тълпата и паркур подскачане по покривите, иновативна бойна система и не на последно място – разтърсваща с детайл и мащаб визия. Но ето, че играта най-после излезе и при все впечатляващите си продажби, беше посрещната доста по-хладно, отколкото се очакваше, до голяма степен ставайки жертва на гигантския предварителен шум. Въпреки че изглеждаше прекрасно на хартия, творението на монреалци се оказа учудващо бедно откъм възможности и неравномерно в дизайна си, пък и хич не му липсват бъгове.
Но нека първо видим за какво става въпрос. Едва ли вече е особена тайна, че историята на играта комбинира средновековна историческа фикция с научна фантастика, така че няма да се опитвам да заобикалям темата (и все пак, ако не знаеш каквото и да е по въпроса, сега би било добър момент да скролнеш параграф-два по-надолу). Накратко – годината е 2012 и ти поемаш ролята на преквалифицирания в барман атентатор Дезмънд Майлс. Наш’то момче е пленено от много-много тайната организация Абстерго, която се опитва да човърка из генетичните му спомени, за да извлече информация за Алтаир (преведено от арабски – "летящия орел"), негов предшественик от времето на кръстоносните походи, членувал в братството на Хашишините и изпратен на мисия да убие девет члена на ордена на тамплиерите.
Връзката с Алтаир се осъществява посредством експерименталната машина Анимус. Ubisoft са я използвали много елегантно, за да обяснят геймплейни елементи като запазването и лоудването, прескачането към бъдещи моменти, наличието на невидими стени в нивата, както и издръжливостта на героя. Последното е особено интересно, защото измерва "синхронизацията" между Дезмънд и Алтаир. Вършенето на действия, характерни за Алтаир (с други думи – изпълняване на основни и странични мисии) постепенно повишава стойността й с течение на играта, докато забиването на глава в паважа, изтребването на цивилни и т.н. временно я намалява. При пълното й изчерпване просто губиш връзка със спомена и се събуждаш в Анимуса.
Както стана въпрос по-горе, задачата ти в Assassin’s Creed е да отстраниш девет влиятелни личности, членуващи в Ордена на тамплиерите и отговорни за продължаването на кръстоносните походи. За целта трябва да обикаляш Кралството и трите големи града в него – Йерусалим, Дамаск и Акра – в търсене на информация за жертвите си чрез изпълнение на няколко вида мисии. Уви, тук идва един от най-големите проблеми на играта. Още по време на туториъла ще видиш 80% от възможните мисии и след това просто ще ги повтаряш отново и отново за всяко следващо разследване. След няколко часа ще са ти втръснали до болка. След още няколко ще ти иде да си строшиш контролера или поне да си поблъскаш профилактично главата в телевизора. За капак някои от задачите са меко казано безумни. От време на време ще срещаш братя хашишини, които със съвсем сериозно изражение ще те карат да им събираш не какво да е, а флагчета от околните сгради по подобие на покривните чекпойнт състезания в Crackdown. Двата вида странични мисии са още по-постни. В едните трябва да катериш де що има висока кула в играта (забавно… поне първите 10-ина пъти), за да оглеждаш местностите и да си набелязваш цели на картата, а в другите – да спасяваш разни нещастни хорица от тормозещата ги градска стража, като за награда в тълпата се появяват приятелски настроени отчета (изпълняващи ролята на подвижно прикритие) и бунтари (полезни за забавяне на преследващи те врагове).
За щастие поне самите атентати са изключително разнообразни и добре замислени. Почти винаги можеш да прескочиш стелта и просто да заколиш набелязаната цел, наред с цялата й охрана, в открит бой. Но е далеч по-забавно, ако използваш дадената ти от дизайнерите свобода, за да планираш внимателно атаката и бягството си, и след това се промъкнеш абсолютно незабелязан в тълпата, пронизвайки жертвата със смъртоносна грация, за да се насладиш на внезапно избухналия хаос, когато трупът й се сгромоляса безчувствен. Последвалото бягство от местопрестъплението е изключително въздействащо и изпълнено с адреналин, въпреки че и то леко втръсва след първите няколко пъти. Целият град е вдигнат под тревога, охраната е по петите ти, минувачи се опитват да препречат пътя ти… Отново ти е дадена възможността да си решиш проблема, като избиеш преследвачите си до крак, но не по-малко ефектно е да ги надбягаш, използвайки завидните си паркур умения, за да се скриеш я в някоя купа сено из криволичещите улици, я в скривалища по покривите. Ако все пак влезеш в открита конфронтация, Assassin’s Creed предлага семпла, но приятна бойна система, подтикваща основно към контраатакуване. Въпреки че през по-голямата част на играта битките са неприятно елементарни и като нищо можеш да очистиш дори стотина души наведнъж, в края й се иска далеч по-прецизна реакция и нерядко ще ти се случва да се "десинхронизираш" с Алтаир, след като надъхана тълпа от стражи му види сметката.
Assassin’s Creed е същинско визуално чудо. На пазара няма друга игра с отворен свят, която да гали сетивата ни с такава комбинация от разтърсващ мащаб, реализъм и детайл. E, Кралството може да е малко в сравнение с тучните горички и полянки в RPG-та като Oblivion, но гигантските градове могат да те накарат да се чувстваш сякаш наистина си там, проправящ си път през тълпа от минувачи, катерещ се по църквите и минаретата или елегантно посичащ поредния стражар. Движенията на Алтаир са без какъвто и да е аналог, плавни и перфектно преливащи едно в друго във всяка ситуация. Но няма какво да обяснявам излишно, това е игра, която просто трябва да се види.
Анимуса постоянно симулира разни дигитални "гличове", но за съжаление в играта има не по-малко, които са си просто издънки на Ubisoft. По-екстремните варират от внезапно изпадане в околните текстури (което неизбежно те принуждава да изключиш играта, за да продължиш от последния чекпойнт) до мистериозна поява на втори Алтаир на екрана. По-поносимите пък са свързани с разнообразни комични забивания на ИИ-то, което и без това не е цвете за мирисане и често се сгромолясва с трясък, ако тръгнеш да пакостиш, вместо да караш по предначертаните от играта правила. Понякога стражите хукват да те гонят без да им дадеш какъвто и да е реален повод, докато в други случаи дори най-безумните каскади из ландшафта не предизвикват нищо повече от вяло смъмряне: "Абе, тоя идиот к’во прави?".
Assassin’s Creed може да не е баш ухайната арабска роза, която ни се искаше да бъде, но това не й пречи да е едно от най-интересните заглавия за миналата година. Доколко ще ти хареса зависи главно от това дали един прекрасен, мащабен свят сам по себе си ти е достатъчен, за да се забавляваш, дори в него да няма достатъчно интересни неща за правене. В случай че не е, винаги остава надеждата, че в неминуемите продължения от Ubisoft ще се поучат от грешките си и ще разкрият пълния потенциал на чудесната си идея.
www.gamerzhut.com
В свят, където защитата на населението се превръща в спорт, най-голямото световно събитие е транс-глобалната надпревара от Япония до ЛА, а точки печелите, когато убиете някой от “играчите”. Участниците са затворници, и победителят бива освобождаван. Това е римейк на филма на Роджър Корман „Смъртна надпревара 2000”.
